Feed aggregator

Netflix Passes 50M Subscribers Worldwide

CircleID - Tue, 2014-07-22 17:02

The gains announced Monday include an additional 570,000 U.S. subscribers, slightly more than Netflix's management predicted. The quarter is typically the company's slowest of the year, as people spend more time outdoors instead of watching video. Netflix ended June with 36.2 million subscribers in the U.S. and another 13.8 million customers in roughly 40 other countries. The Los Gatos, California, company picked up 1.1 million subscribers outside the U.S. in the second quarter, a figure that also topped management's projections.

Follow CircleID on Twitter

More under: IPTV

Categories: External commentary

Do Apple’s policies impede the growth of serious games?

Regulation Watch Feed - Tue, 2014-07-22 11:38

In June 2014 the news about an educational game on slavery, called Journey to Freedom, was all over Dutch newspapers and blogs (e.g., Parool, Volkskrant, PocketGamer), indicating the game had been barred from Apple’s App Store. This case is only one out of many rejections of serious games by the App Store. It shows Apple’s refusal to take games seriously as ways to address sensitive or controversial topics.

Potentially offensive elements

The slavery game - with the original title Tocht naar de Vrijheid - was commissioned by the National Institute for the Study of Dutch Slavery and its Legacy (NiNsee). It aims to teach players about the history of slavery, and how living as a slave on a Suriname sugar plantation might have felt like. In the game, the player becomes a slave who is taken from Ghana to Suriname in 1723, and who then needs to decide whether to flee from or stay on the plantation. The game is non-profit and was available at no cost, serving a purely educational purpose.

Yet, Apple rejected the game from its distribution platform. In an e-mail to development company Pepergroen, Apple provided the following reason: “We found that your app contains content that is defamatory or offensive that would be considered objectionable by many audiences, which is not in compliance with the App Store Review Guidelines.” After the developer requested a more specific explanation, Apple stated that “The game illustrates various elements that may be offensive to a particular ethnic group and particularly when the gameplay emphasizes slavery and mistreatment of these individuals.” Developer Martijn Reintjes told the Internet Policy Review that the content of the game stayed as close to actual historical facts as possible – even though these facts are not pretty. For instance, a scene of a slave punishing another slave might be interpreted as offensive. Apple has however not specified exactly which elements they were referring to.

Not an isolated case

This case is not an isolated one. About three months ago, the app Happy Play Time (HPT) was also submitted to the App Store. The developers describe HPT as a “sex education game whose aim is to eliminate the stigma around female masturbation”. The game was barred despite the developers’ deliberate choice of an abstract graphical style, so as to prevent objections on the basis of the review guideline about explicit graphic content. Developer Tina sent a letter for the appeals process, mentioning, amongst other things, the several international organisations that had already supported the app. However, Apple stood firm, stating the app was “not appropriate for the App Store” and that it included “erotic and mature themes”. The developer had to search for other ways to bring the game to a broad audience, such as publishing it on its own website and on the Google Play store.

Other examples of serious games that were rejected include Endgame Syria, a game about the Syrian conflict, and Pacific Strike, a World War 2 game that included actual accurate Japanese flags. Seemingly, Apple is not willing to regard games on a similar level as books, films or music.

This is also illustrated by the fact that the movie Django Unchained is available in the iTunes store. This film bears some interesting similarities to Journey to Freedom. Besides the topic of slavery and “mistreatment of individuals”, the blockbuster film also displays a comparable scene of slaves punishing other slaves with a whip.

The educational potential of games

It is about time that games be treated equally to traditional media. Games can be employed to address controversial or serious topics. The general idea of using games to teach, train or inform has been around for a while. In the academic field of game studies, authors such as James Paul Gee, David Shaffer, Ute Ritterfeld and Simon Egenfeldt-Nielsen have argued that games have a great potential as ‘learning machines’ (Gee, 2005). Players voluntarily spend hours learning and mastering complex systems, and leveraging this power for instance in traditional education could make for more powerful and effective learning experiences.

More recently, the book Reality is Broken by Jane McGonigal also reached an audience outside academia. McGonigal claims that games and game principles, if designed and integrated well, can contribute to a better life. First endeavours to address possibly sensitive and heavy issues are also popping up. These include, for instance, a downloadable game about the Israeli-Palestinian conflict and a browser game about tax avoidance. Board game Train further addresses the Holocaust.

Serious games are often offered for free and funded by public institutions. An important reasoning for educational institutions, NGOs and other serious game commissioners to use games as their medium of choice, is that they regard it as the most suitable way to appeal to a younger target group. As some of the above-mentioned scholars describe (Gee, Shaffer), the current young generation grows up with games and interactive media, and often feels drawn to them in ways that books or movies cannot. Since mobile devices are conquering the market with a fast pace, especially amongst teens (see here and here), the App Store seems to be an important platform to publish on. Although the more affordable Android and Blackberry phones are also popular amongst youngsters, iPhones in general make up for a considerable market share. Next to an iPhone, chances are the parents own an iPad tablet as well, which their kids use to play games on. In other words, by not including the Apple platform it decreases the possibilities for reaching a widespread young target group with serious games. It seems however that Apple is a difficult hurdle to take.

Impeding the maturation of serious games?

Apple does not hide its approach when it comes to games and apps addressing serious topics. In its guidelines, the company explicitly states:

We view apps different than books or songs, which we do not curate. If you want to criticize a religion, write a book. If you want to describe sex, write a book or a song, or create a medical app. It can get complicated, but we have decided to not allow certain kinds of content in the App Store.

Although Apple, as a commercial enterprise, is free to define its own corporate policy, it is remarkable that games seem to be on such a different level than books or movies. In the case of Journey to Freedom, there were public objections to the game - which was already available in the Google Play Store - voiced on social media. However, the debate on whether these opponents have a point will not be addressed by Apple, as the game’s actual content was not analysed. In other words, the game seems to be barred for being a game in itself. I would therefore not claim the game should at any rate have been accepted, for a more extensive analysis of the content would be needed for that. However, as long as Apple’s verdict gets stuck on the level of ‘the medium is the message’, it’s hard for serious games in the App Store to be judged beyond the surface.

According to independent game developer Jonathan Blow, Apple will eventually change its guidelines if games tackling serious topics become publicly more accepted. And, so he argues, it’s up to game developers to show that games are capable of that: “Apple is treating games as shallow commercial entertainment experiences because they have been taught by game developers that this is what games are. If we had built a world where games routinely work with serious issues in ways that people care about, Apple would not be able to take this stance because it would not make any sense.”

If one is to follow this stream of thought, the solution lies in developing many good serious games, and publishing them on other platforms. However, with Apple’s considerable share in distributing mobile applications, this won’t be an easy endeavour. At the same time, myriads of games with more ‘harmless’ themes, such as collecting candy, building farms or making birds fly through green pipes flood the App Store. Thus, if Apple continues to filter out a significant number of games that try to address important topics, while publishing all these others, can games ever really grow up?

References

Egenfeldt-Nielsen, S. (2005). Beyond Edutainment: Exploring the educational potential of computer games. Unpublished PhD. IT-University of Copenhagen, Copenhagen.

Gee, J. P. (2003). What Games Have to Teach us About Learning and Literacy. Palgrave/Macmillan, New York.

McGonigal, J. (2011). Reality is Broken. Why Games Make Us Better and How They Can Change the World. The Penguin Press, New York.

Ritterfeld, U., & Cody, M., & Vorderer, P. (2009). Serious Games: Mechanisms and Effects. Routledge, London and New York.

Shaffer, D. (2007). How Computer Games Help Children Learn. Palgrave/Macmillan, New York.

Categories: External commentary

Д-р Николай Михайлов: АМЕРИКА БЕШЕ НАДЕЖДА. СЕГА Е ДРУГО

Veni Markovski - The Blog - Tue, 2014-07-22 11:23

Интервю на Калина Андролова с д-р Николай Михайлов
Брой 3 на a-specto
(дигитализация – kalki@mail.bg )

КАКЪВ Е ТОЗИ ОСОБЕН ПУБЛИЧЕН КОНФЛИКТ МЕЖДУ РУСОФИЛИ И РУСОФОБИ, ОБОСТРИЛ СЕ НАПОСЛЕДЪК В НАШАТА РОДИНА? НЕ ЗВУЧИ ЛИ ТВЪРДЕ ПРОВИНЦИАЛНО? КАКВО Е РУСОФОБИЯ У НАС, КОИ СА РУСОФИЛИТЕ?
Този сблъсък има един дълбок и един конюнктурен смисъл. Първо, за второто. Десните, или тези, които наричат себе си десни, се нуждаят от враг. И тъй като идеологическият сблъсък между сините и червените е загубил острота, налага се да се потърси враг. По въпросите на управлението (сините и червените) са практически неразличими, притиснати от обективната принуда на неизбежните решения. Дясната изключителност не може да бъде защитена на територията на управлението. Не съществува експертен патос, но съществува русофобски патос. Русофобията е великолепен шанс за стряскане на одрямания електорат. Комунистическата заплаха е преобразувана като руска заплаха. Търси се враг, по-убедителен от Мая Манолова. Десницата актуализира русофобията като резервен репер, това се случва. Тази фобия обаче става само за вътрешноведомствена употреба, нацията не разбира тази фиксация и няма да я приеме, защото тя има отвлечен и леко маниакален характер. Нека добавя, че русофобският патос съдържа и един допълнителен мотив, а именно, че набавя външна значимост. Ключовите русофобски фигури изпускат ритмично към щабквартирата потвърждения за лоялност в ритъма на глобалната пропаганда. Знаят какво трябва да се говори и кога да се каже. Клакъорството е професионално. Когато умен човек говори глупости с постоянството на програмиран, става ясно, че е програмиран. На каква цена? Не знам.

Едва от учредяването на СДС насам Русия не е проблем. Става дума за дълга история, както е известно. От абдикацията на Александър Батенберг до съветските танкове и до Радан Кьнев, ако това не ви разсмива. Има какво зло да се каже за руската имперска политика, но то не се дължи на обстоятелството, че Русия е зла, а че е империя. Образът на Русия се двои в официалното българско самосъзнание, но дълбоко в националната ни свяст Русия е освободителка. Това ми се струва безспорно. Захари Стоянов, който не е никакъв русофил, казва, че името Русия е произнасяно по онова време като второ по святост след името Христос. Ex Oriente lux. От изток е светлината. Възможен ли е дядо Вазов без любовта към Русия, без руската освободителна мисия? Едва ли. Припомням, че връзката между България и Русия е духовна, и ако не се ужасявате от думата – мистична. Верова и кръвна. Банално, но истина. Тази връзка изтънява за новите поколения, но все още е жива. Народите помнят по-дълго, отколкото подозират.

РАЗГРАНИЧАВАНЕТО НА РУСКО И СЪВЕТСКО НЕ Е ЛЕСНА ЗАДАЧА.
Не подценявам сериозността на този въпрос. Солженицин твърди, че руският комунизъм е вносно явление, импортна стока. Ричард Пайпс, авторитетен изследовател на руската револкщия, настоява, че руският комунизъм е автохтонно явление. Съществува история или ако предпочитате, конспирология, отнасяща се до Ленин и внасянето му от Запад в пломбиран вагон. Едно е безспорно, комунистическата идеология е европейски феномен, една от трите конкурентни идеологии на модерността наред с фашизма и либерализма. Какво прави в такъв случай една изрично западна идеология на руски терен? Не в страна с развит фабричен пролетариат, а на терена на изостанала аграрна държава? Нямам компетентност да обсъждам историята на руската революция, но в симбиозата на Ленин и Маркс се крие загадката на особено сродство. Срещата на марксисткия утопизъм с руската есхатология произведе болшевишкия бунт и сталинската империя. Руската история е райско мечтание и апокалиптичен ужас. Екзалтация и разточителство на човешки живот.

Най-изразителното нещо, което съм чувал за краха на съветската империя, принадлежи на писателя Александър Проханов, един пасионарен руснак, председател на консервативния Изборски клуб. На въпрос, защо рухна съветската империя, отговоря така: „Защото се раздвижиха костите в Сибир”. Ето момента на ужас. Не ми се иска да повтарям клишетата за руския духовен тип, но е добре да си припомним Бердяев, защото думите му имат характера на инструктаж включително и по българския въпрос: руският човек може да бъде само светец или разбойник, но никога порядъчен. Буржоазният регламент е за джентълмените във фрак. Търси се екстаз и в двете посоки – на доброто и на злото. Екстазът е важен, методът е вторичен въпрос. Стабилизацията в средната буржоазна възможност не е интересна. Русия не е избор според размера на българския човек.
Съществува фундаментално единство на руската история независимо от нейните перипетии и идеологически несъответствия. Базисна консервативна интуиция. Една от основните задачи на Изборския клуб, за който споменах, е да изработи доктрина на помирението между частите на руската история, между белите и червените. Кремъл днес е комбинация на имперски романовски стил и сталински класицизъм. Путин е хибрид, двусмислица и намек. Солженицин призова руския народ да се покае, за да се помири, той вярваше в това, което сам наричаше традиция на всенародното покаяние. Разкая се с хистерични обертонове знаменитата интелигенция от либералното прозападно крило. Разкая се и презря страната. Днес я наричат пета колона. Руската провинция е в покой. До следващото „раздвижване”. НЕКА ПАК ПОВТОРИМ ЗА РУСОФОБСКИТЕ НАСТРОЕНИЯ У НАС. САМО АНТИСЪВЕГСКОТО ЛИ ГИ ПОДХРАНВА?
Който няма кураж, трепери, който има – мисли, фобиите са за лечение. Опитах се да кажа нещо за българската привързаност към Русия извън просъветската носталгия на третата възраст и евразийския интерес на по-младото поколение, доколкото го има. Най-дълбоката връзка е в православното вероизповедно единство, руската култура и възрожденския освободителен мит. Това е общо място. Възражението, че всичко това е минало, не ми се струва валидно. Определящите влияния са живи в архаичната памет, в колективния несъзнаван пласт. Русофобията има собствена валидност с позовавания на националния интерес и изброяване на исторически поуки. Тази позиция не може да бъде априорно дисквалифицирана като банален антикомунистически предразсъдък, какъвто за съжаление много често е. Големите народи покоряват, малките се борят за самостоятелност с компромиси и жертви. България стартира свободното си историческо битие с нещо като превод на белгийската конституция и мечта за дребно буржоазно осъществяване по мярата на българския човек. България няма да се хвърли в прегръдката на руската мечка, защото няма да е себе си в тази прегръдка. Една част от българите преживяват Русия като перманентен риск от поглъщане. Ото Ранк, един от учениците на Фройд, нарича това страх от смъртта, страх от загуба на индивидуалност, от поглъщане. Външните преживяват Русия амбивалентно като привличаща бездна. Най-силно уплашените са най-силно привлечени. Ужас и възхищение в отделно взетата трепетна душа. Ще излезе, че русофобите са ужасени русофили. Мисля, че българската, условно казано, русофобска публицистика заслужава лека ирония с психоаналитичен привкус, иначе ще трябва да я обявим за дежурна и субсидирана. Проблемът на България не е Русия, а Европейският съюз и по-общо упадъкът на Запада. И разнообразните рискове, свързани с този процес. Президентът Плевнелиев обича да плаши с Русия, но това е недоразумение. Говоря за президента. ИМАМЕ ЛИ ОТНОВО СТУДЕНА ВОЙНА, ИЛИ ТЯ НИКОГА НЕ Е СПИРАЛА?
Евразиецът Александър Дугин, основателят на руската геополитическа школа, би казал, че става дума за парадигматичен сблъсък на морската със сухопътната цивилизация, на митичните чудовища Левиатан и Бегемот. Сблъсък, който никоя от страните не може да си спести. Шпенглер описва Русия като апокалиптичен бунт срещу античните основи на цивилизацията. Описва руското с неологизма с das russentum – рускост, доколкото не съществува начин за осмисляне. „Умом Россию не понять”, както е казал поетът. В перцепцията на Запада Русия е дълбоко провокативна, апокалиптично напрегната и рискова. Един съвременен руски мислител вярва, че предназначението на Русия е да свидетелства за вечните ценности в апокалиптичния период на историята. Както е тръгнало, това ще се окаже вярно. Напоследък прочетох в книга на Юрий Мамлеев, когото наричат новия Достоевски, че Русия е нещо като четвъртия ипостас на Бога, съвечна на Бога Тайна. Ако изчезне исторически, ще продължи да съществува в лоното на Бога като Негова любима идея. Това е написано в жанра на философска проза без капка ирония. Западът не знае какво да прави с този екстаз, с мистическата мегаломания на консервативното руско съзнание. Типичният либерал ненавижда тази свята или разбойническа неумереност, той иска ред, собственост и покой. Западът се бои от Русия като от нещо, което не разбира. Русия е ирационален остатък, самото неразбираемо в огромен мащаб. И за да се успокои, я описва като бензиностанция с атомна бомба. Освен това, нека го кажем накрая, защото ми се струва банално: Русия е и огромна неколонизирана територия, суровинен източник с неизчислими богатства под вечния сибирски лед. Русия трябва да бъде либерализирана по западен образец, подведена под здравия буржоазен разум, разчленена на части и довършена. Александър Зиновиев казва нещо забележително. През периода на Студената война Западът се целеше, но не в комунизма, а в Русия. Мисля, че това е много важна мисъл. Русия е врагът. Русия не може да бъде укротена, нормализирана, образът й е видим през снежна виелица. Русия се мъчи да бъде буржоазна, но не успява. За Запада това означава, че тя е необитаема, трудно обитаема. В ТАЗИ ВРЪЗКА КАКВО МИСЛИТЕ ЗА ПУТИН?
Путин е щастливо съвпадение на средни качества, съветски антропологически стандарт, „савок” от епохата на Брежнев. Вербовчик в Германия, подло и манипулативно занятие, но с приятен бонус – обикнал немската наливна бира. Когато Елцин го изведе, за да го покаже на света като свой наследник, впечатлението беше близко до шок от невзрачния избор. Но само дотук. После паднаха главите на Елциновата олигархия, която освен пари поиска и власт. Гусински, Березовски, Ходорковски и т.н. Путин е патриот-макиавелист, самодържец с монголоидни черти и срамежливо излъчване между пристъпите на едва сдържан гняв. Путин е консерватор-либерал, гъвкав и стоманено твърд реал-политик. Характерната му безличност го прави да изглежда демон или ангел на имперската реставрация, инструмент на руската имперска воля. Проблем за консерваторите е, че се бави да учреди опричнина от патриоти, за да ликвидира либералната пета колона, настанена в ключови министерства, медии и обществени учреждения. Говорят дори за шеста колона на собственото му обкръжение, на близкия му приятелски кръг. Кошмарът на руския консервативен полюс е да не се окаже, че самият Путин е либерал, осъзнато или без да подозира. Тези страхове не са безпочвени. Някой беше казал, че в Русия само правителството е либерално, под него е архаика. Русия се съветизира, както споменах, припомня си Сталиновия образ като образ на победата. Възстановяват сталинската иконография. Присъствали на приема в Кремъл по повод на Деня на победата свидетелстват за рязка съветизация на стила, за прожекция на документални кадри със Сталин в главната роля и т.н. Този процес протича по логиката на предвоенното време – във въображението или реалността, все едно. Но Русия не може да се ресталинизира, с това е свършено основно поради обстоятелството, че тя е колонизирана от собствения й либерално ориентиран прозападен елемент. Русия вдиша либерален дух след Елциновите реформи и вече не е същата. Ключови министерства се ръководят от либерали, от тези, които консерваторите наричат „предатели”. Остава да се провери твърдението отново на Зиновиев, според когото Русия няма да преживее рухването на комунизма, най-голямото според него постижение на руската държавна история. Две са възможностите, казват консерваторите: велика империя или нищо.

ИНТЕРЕСНО Е КАК ПУТИН СЕ ОКАЗА ПАЗИТЕЛ НА КОНСЕРВАТИВНИТЕ ЦЕННОСТИ, А ЕВРОПА ГЛАСУВА ЗА „БРАДАТА ЖЕНА” НА ЕВРОВИЗИЯ? ЕВРОПА ОБСЪЖДА ТРЕТИЯ ПОЛ, ИНЦЕСТА, ДЕТСКАТА ЕВТАНАЗИЯ, ЕДНОПОЛОВИТЕ БРАКОВЕ И Т.Н., ДОКЪДЕ МОЖЕ ДА СТИГНЕ МИТЪТ ЗА „ЧОВЕШКИТЕ СВОБОДИ И ПРАВА”?
Либералната цивилизация е в декадентска фаза, в безпътица от пресищане и скука. Животът на запад се преживява като приятен и безсмислен. Това е общият тон, екзистенциалната норма. Свободата е свободна да се забавлява. Свободата е желание. Желанието е свято. Триумфът на Кончита Вурст е религиозно събитие, епифания. Кончита Вурст, тази светица/светец на късния либерализъм, е емблема на Запада, негова инфернална покровителка. Министърът на външните работи на Великобритания каза по този повод следното: „Победата на Кончита Вурст е по-важна от референдума в Донбас”. Каквото и да е искал да каже, казал е същественото: ние сме в дементна или ако предпочитате, в ювенилна фаза. Всичко, което изброявате във вашия въпрос, е само прелюдия. Семейството е раздърпано и пародирано. Рекламира се с образа на кърмещата майка Елтън Джон. Дебне ни кошмарът на биологичното неравенство, на генетично усъвършенствания елит. Един от героите на Достоевски, мисля Шигалев, пророкува преход от безгранична свобода към безгранична деспотия. Цивилизациите не умират от убийство, а от самоубийство. Много интересен парадокс е, че същият този либерализъм, който възниква исторически като идея за ограничаване на ролята на религията, в публичната сфера свършва като господстваща религия с идоли, светци, догматични положения и закони срещу кощунството. Политкоректността принуждава да се говори по определени въпроси само с шепот и ослушване. Свещеник в Швеция казал от амвона, че хомосексуализмът е грях и на изхода бил арестуван. На Запад съществува разпространено несъгласие с този ред на нещата, но то има ограничена публична видимост поради медийната цензура и заплахата от остракизъм и репресия. Съществуват отработени медийни процедури на публичен линч за грехове срещу либералния новоговор. Къде са борците за свобода на словото, питам се. На този фон Путин има всички шансове да се състои като глобален лидер на консервативната съпротива. Путин е уважаван на запад повече, отколкото предполагат. Възраждането на традиционалистките и националистическите движения означава преориентация към европейския културен корен и симптом на съпротцва срещу ексцесите на либерализма и паразитизма на брюкселската бюрокрация. Проблемът с имиграцията и суверенитета върху националните бюджети не е всичко. Става дума за културна съпротива.

СМЯТАТЕ ЛИ, ЧЕ АМЕРИКА ЗА ТЕЗИ 25 ГОДИНИ ОТ ПАДАНЕТО НА КОМУНИЗМА ЗАГУБИ НАЙ-ВАЖНОТО – ТОЗИ ОРЕОЛ НА СПРАВЕДЛИВОСТ, НА ПОЧТЕНОСТ, КОЙТО ИМАШЕ (ТОГАВА, КОГАТО ВСИЧКИ ПОГЛЕДИ НА ОСТАНАЛИЯ СВЯТ БЯХА ВПЕРЕНИ В „САЩ КАТО ПАЗИТЕЛИ НА ЧОВЕШКИТЕ ЦЕННОСТИ”) ?
Не мога да не се съглася с вас. Америка изгуби престиж на глобален ценностен страж, на гарант на човешките права. В сила е едно широко разпространено раздразнение от това, което се описва като арогантност и политика на двойно счетоводство. Студената почти мъртва физиономия на Нюланд, американския комисар по европейските въпроси, и нейното fuck EU изповяда напоследък нещо от скритата арогантност на американската дипломация. Цяла серия от огромни компромиси с етиката на политическото поведение и здравия смисъл силно подкопаха авторитета на тази свръхсила.
Вземете войната в Ирак и бесенето на Садам. Това, струва ми се, стига. Повечето, ако не всички военни кампании на САЩ, завършват с хаос. Принудителната модернизация на „племена и народи” изгражда образа на глобален жандарм и във фантазията – на психопатна свръх-Азова фигура, заета да обосновава морално садистичните си пориви. Обама коригира донякъде този образ, но моралният престиж е до голяма степен пропилян. Тъгата на американския консерватор е, че Америка проваля месианското си предназначение, това, което още през XIX век са нарекли manifest destiny – американска съдба, предначертание, дълг. Митът за провиденциалната американска роля, за американската нова земя и ново небе, който преселниците от Стара Европа трябва да създадат. Съгласно тази месианска идея, жива до Рейгън, американският народ е надарен със съдба, дълг и добродетел да бъде пример, еталон и мяра на преобразения свят. Американският империализъм, изводим от този мит, е специфично изкушение за агресивен износ на свобода, добродетел и разум. Неоконсервативният ентусиазъм на Буш-младши беше може би последната проява на този месиански експанзивен порив. Извън по-тривиалните мотиви на агресията, разбира се. Големите народи са месиански народи, заложници на въображение с планетарен мащаб. Ако месианският мотив не е в съзнанието, ще го открием в подсъзнанието, проявен в „лапсусите” на поведението и речта. Напоследък и Обама дори с неговия чаровно смътен произход говори за „американската изключителност” в рязък дисонанс с неговия либерален ироничен стил. Ето още един допълнителен отговор на вашия въпрос, защо Русия и нейният Путин са обект на такова голямо американско нетърпение. Защото се сблъскват месиански претенции, концепции за изключителност. Америка, територия на старозаветна библейска мечта, срещу византийската идея за Москва като „трети Рим”, автентично православно царство, последен рубеж срещу апокалиптичното нашествие на Антихриста. Америка е в упадък от гледна точка на нейната „изключителност”. Историкът и бивш кандидат-президент Патрик Бюканън написа книга със заглавие „Смъртта на Запада”. Информативно четиво. Америка има олеми, трудно решими проблеми: външни врагове, демографска дестабилизация, културен упадък. Драмите на Брутния вътрешен продукт на този фон са вторичен въпрос. Европа има към Америка в най-добрия случай амбивалентно отношение. Извън Европа отношението е изчистено и не налага коментар. Съветската империя беше идеократична империя, диктатура на идеология, изключваща свободната съвест. За световната либерална общност съветската империя беше грандиозен скандал, империя на злото. Магическа власт на мъртвото слово, както казва Пастернак. Реакцията на съпротива беше бунт на духа срещу духа на тиранията. Америка беше освободител, Рейгън пророк. Неговият призив: „Господин Горбачов, срутете тази стена!”, е най-безспорното нещо, което това поколение е преживявало. Америка беше надежда. Сега е друго…

СЛУЧАЯТ „УКРАЙНА” – УДАР СРЕЩУ РУСИЯ ИЛИ АВТЕНТИЧНА ПРОЯВА НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО?
Мисля, че е казано почти всичко за тази история, ще кажа накратко какво ми се струва. Дълго подготвяна кампания като елемент от стратегията за дезинтеграция на Русия, парче по парче. Западна Украйна не иска, не бива и не може да съществува в обсега на Голяма Русия. Човекът от Западна Украйна има свято право да избяга от руския свят. Но украинците са заложници на американския геополитически интерес и ще пострадат. Има нещо трагично в украинския сюжет. Майдан е управлявана акция с ентусиазираното участие на местен седесариат и шпицкоманди. Към това, или по-точно преди това – пет милиарда поощрение от нарицателното Нюланд. Действащият политически елит прояви чудотворната глупост да забрани руския език на изток и да изкопае пропаст между двете украински части. Ако не са имали предварителен план да разполовят Украйна, разбира се. Твърдят, че Източна Украйна е манипулирана от Путин, което със сигурност е вярно, но само частично. Крим е по неизбежност руска територия, тя никога не е мислила себе си различно. Американската анексия на Крим е възможна само ако Путин е идиот, предател или и двете. Но Путин не е идиот, а патриот. Идиот е за Икономедия. Медийната обработка на украинската ситуация от СИИ е безобразие. Същото като това на канал 1 на руската телевизия. Съветски електронен поток. Украйна изглежда разтерзана от вътрешни страсти и цинично външно вмешателство. Украйна е олигархат, плячка на плутократи. Подозирам, че основният проблем на украинците не е нито Америка, нито Русия, а местните монструми. Те притежават страната и никой няма да им я отнеме, защото ще се разберат, с когото трябва. Източна Украйна има повече шансове да се справи с този проблем. Но после и там ще се настани широкодушният руски капитализъм и всичко ще си дойде на мястото. Украйна е тъжна приказка.

КАК ВИ ИЗГЛЕЖДАТ БЪЛГАРСКИТЕ ЛИБЕРАЛИ – ПОЛИТИЦИ, ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ И ПР.?
Не е ясно, доколко са свободни в качеството им на либерали. Имам чувството, че загубиха нещо от патоса на свободата и че ги владее патос на властта. Официалният български либерал е разядосан, че не владее положението. Струва му се несправедливо и затова е възмутен. Казва, че възмущението му има морален произход, но това не е сигурно. Прелестната седесарска бохема от 90-те старее, губи културно темпо и виси неудовлетворена. Началото беше многообещаващо за нея, но нататък положението й се усложни. В България управлява друга олигархия, тя владее положението и дърпа конците. Мисля, че в дълбочина проблемът е да бъде приютена, почетена и субсидирана. Това искаше и късно-социалистическият елит, това иска всеки български елит. В България елит означава привилегирован до властта. Не-привилегирован елит е вътрешно противоречие, обществен скандал и вина на властта. Моралната характеристика на властта, нейната приемливост или неприемливост, е в пряка зависимост от способността й да им угоди. Всичко извън червените боклуци е добро. Борисов не е червен боклук. С мафията срещу олигархията. С Борисов срещу Орешарски. Цяла серия от груби грешки на съзнанието. Това двойно морално счетоводство провали протестите и хвърли сянка на съмнение върху оценъчната способност на неговите идеолози. Като казвам, че един стандартен, красив и интелигентен български либерал изглежда несвободен, имам предвид тъкмо класово-партийния характер на неговата публична морална приповдигнатост. Щом спечелят властта с помощта на когото и да било, утихват. И става ясно. ЗАЩО НПО ОРГАНИЗАЦИИТЕ, КОИТО СА ВСЪЩНОСТ ЕДНИ СКРИТИ ПОЛИТИЧЕСКИ ДОКТРИНЕРИ, ФИНАНСИРАНИ ОТ ЧУЖБИНА, ИМАТ САМОЧУВСТВИЕТО ДА ОПРЕДЕЛЯТ ДНЕВНИЯ РЕД? (ДВАМА ЧОВЕКА ОТ ЕДНО НПО МОГАТ ДА СЕ ИЗПРАВЯТ СРЕЩУ АВТОРИТЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАР0ДНОТО СЪБРАНИЕ, ЗА КОГОТО СА ГЛАСУВАЛИ НАПРИМЕР 1 МИЛИОН ДУШИ, И ТЕ ОСПОРВАТ НЕГОВИЯ АВТОРИТЕТ.)
Защото се преживяват като резидентура на световния хегемон, като културен авангард и колониално присъствие. Местният контекст е непълноценен и зависим, той трябва да бъде направляван. Правителственият дизайн е и тяхна отговорност. Редят правителства в задкулисието, без да им мигне окото. Това е работното им настроение. Тези организации възникват през 90- те като агенти на въздействие в „полуварварска” страна. Предназначението им е да мислят демокрацията и да сервират мислите си на инфантилното общество и на незрелите институции. Не може да им се отрече известен принос в изграждането на демократичната инфраструктура в началото на прехода. И левите, и десните работеха с присьдружни НПО организации. Но посредническата им роля пострада от развращаващото влияние на парите и от деградацията им до нещо подобно на котерии. формираха се параполитически общности, основани на персонални контакти, интереси, споделена история, трапези и прочее родово-приятелски меланж. Когато тези, условно казано, клики губят влияние, губят и търпение. Мрежата, в която се люлееха, изтънява и започва да се къса. Закъсват психически, изнервят се, застрашени от маргинализация и безпаричие. Това ги революционизира и в отделни случаи вбесява. Когато НПО се появят на площада разбунтувани, за да свалят или качват правителства, то е, защото се чувстват застрашени или защото се чувстват обнадеждени. Но и в двата случая са съзнателно или несъзнателно себични. Това не признават и никога няма да признаят поради изходната им предубеденост на идеен авангард, прогресивна цивилизоваща сила и, марксистки погледнато, на материално заинтересовани лица. Фундаменталният дефицит на НПО-човека е неговият „дефицит на иманентност”, както се изразява Александър Панарин, един изключителен руски мислител. Либералният елит от НПО не е от тук, а от там, много повече от там. Имат комплекс за родово превъзходство, фикция за знатен произход. Произхождат от голямото престижно семейство на референтната група – на лидерите на „златния милиард”. Това ги прави да изглеждат различни в неприятния смисъл на думата. А не обстоятелството, че Сорос е евреин. Нищо, че е евреин. КАК СИ ОБЯСНЯВАТЕ, ЧЕ ТЕЗИ ХОРА ОТ НПО-ТАТА СА НЕПРЕКЪСНАТО ИЗ МЕДИИТЕ, КАКВА Е ТАЗИ МЕДИЙНА СВРЪХПРЕДСТАВИТЕЛНОСТ?
Това е така по силата на разнообразни зависимости или просто по инерция. В отделни случаи по компетентност, която не може да се отрече. Силно представено е дясно- либералното крило на българската публичност, историческият антураж на СДС, традиционните сини. Но в това няма изненада. Лидерите на неправителствения сектор са по идея лидери на общественото мнение. Такава е функцита им по генерален замисъл. Повтарям, нищо не може да бъде разбрано от манталитета на българската либерална общност, ако не се разбере, че тези хора са „качество” по самочувствие, представители на по-добрата част от човечеството. Настоявам върху това, час- тично като тяхна защита. Те са, изкушавам се да употребя жаргонната дума „готини”. Агенти на българското Просвещение, сол на земята и светлина в мрака „в страна на смъртна сянка”. Техният патос е върховенство на закона, гражданска зрелост, пълнолетие на разума. Модерен патос. Те са прогресивни. В това се състои техният апостолат, квазирелигиозният характер на тяхната мисия. Как при това положение човек да устои на изкушението да се мисли прав във всички възможни отношения? За какво му е на него съмнението? И как да понесе проваления престиж, маргиналната позиция и загубата на властта? Иначе, отново на вашия конкретен въпрос. Напоследък са се хванали за гушите две медийни групировки и не могат да се пуснат. Имам идея да поделят някаква плячка, за да утихнат. Ще настъпи вечен мир, както се изразява Кант. В КРИЗА ЛИ Е СВЕТОВНИЯТ ЛИБЕРАЛИЗЪМ? РАЗМЕСТИХА ЛИ СЕ ИДЕЙНИТЕ СХЕМИ?
Либерализмът е маркер на Запада, негова същностна черта. Парадокс е, че тази обществена философия възниква с идеята за изтласкване на религията от публичната сфера след травматизма на религиозните войни, а свършва като господстващо вероизповедание с догматика, политкоректен език и закони срещу кощунството. Човекът не понася вакуум в религиозната сфера. Ранният либерализъм брани самоуважението на човека като свободно и разум- но същество с ненакърнимо достойнство, той е основан върху християнското етическо наследство. Упадъкът на религиозното въображение и загубата на културна памет редефинират свободата като каприз на желанието. Постмодерната свобода е опасен антропологически експеримент със саморазрушителни тенденции. Кончита Вурст не е анекдот, а икона, манифест на намеренията. Късният либерализъм подготвя ревизия на човека със смайващо темпо и радикализъм. Това е видимо и само тези, които не гледат, не виждат. Не е ясно какво ще представляваме в трансхуманистична перспектива. Пред прага сме на биотехнологична трансформация на съществото човек. Задава се свят на генетическо неравенство, на биотехнологически реализиран свръхчовек. Деспотия на банкери с усъвършенствани гени. Ако това е хумор, той е черен и много вероятен. Папа Йоан Павел Втори описа тази културна ситуация като „култура на смъртта”. Разграждат родовите идентичности на човека. Човекът е родова идентичност, човешки род. Мъжът и жената са род. Мъжки и женски род, а не трети род. Препоръчва се да мислим, че съществуват само индивиди в процедура на самоизобретяване. С подвижен и неустойчив пол, функция на индивидуално- то творческо въображение. Гендерната проблематика не е спор на любители на свободата с любители на иранията, на прогреса с реакцията, а борба за човешкия образ. Тялото на човека е обект на инвенции, на суицидална автоеротика. Значение за интерпретацията на културния статус в динамика имат не официалната брюкселска идеология, а авангардните жестове на екстравагантните малцинства. Впрочем вчерашните малцинства днес са законодатели, но не само на вкуса, а и в най-строгия наказателен смисъл на думата. Благоразумно е реалностите да се мислят в движение, а не в застой. Светът се променя с голямо ускорение. Ще избегна думата апокалиптично по политкоректни съображения. Не ми се ще да скандализирам стражите на политкоректния оптимизъм. Третият по степен риск на съвременния свят според Римския клуб е това, което в психоаналитичния речник се нарича denial – отхвърляне на реалността с превръзка на очите. На територията на Запада се води дебат, но шансовете на критичните гласове не са големи. В публичното пространство функционира автоматизъм на цензурата и автоцензурата. Бунтуват се традиционалистките общности, изтъняващата традиция на Запада. Но културната война се води неравностойно. България е незряла за такъв дебат, българите нямат такъв проблем. България решава въпросите на икономическия стандарт. Западът за нас е жизнен стандарт, а не културен проблем. ПРОВАЛИ ЛИ СЕ БЪЛГАРСКАТА ДЕСНИЦА ИЗОБЩО? ПРИ ПОЛОЖЕНИЕ ЧЕ ИМА ПОНЕ МИЛИОН ИЗБИРАТЕЛИ „НЕКОМУНИСТИ”, ЗАЩО НЕ ПРИПОЗНАВАТ „ОНЕЗИ ДЕСНИ” КАТО СВОИ?
Не съм сигурен, че думата провал е уместна, натрапва ми се думата недоразумение. Българската десница възникна по историческа ирония като антикомунизъм след неговото рухване. Ние нямаме дисидентска история. Имаме горяни, но нямаме дисиденти като специфично културно, предимно градско явление. Единици са хората на антикомунистическата съпротива. Българският антикомунистически елит е съставен основно от пасивно адаптирани към бившия режим и от откровени колаборационисти. Някои се опитаха да сътворят легенда за българското дисидентство със собствено включване, но това не е нищо друго освен един нарцистично мотивиран градски фолклор. Предназначението на българската десница беше да извърши неизбежните реформи под супервизията на МВф. Свършиха, каквото можаха, раздържавиха собствеността. Извършиха приватизацията ловко с творческа дързост и балкански финес. Сега са на сцената с изчерпан исторически мандат и късна криза на идентитета. Десницата е деидеологизирана, тя не знае какво да мисли, какво да говори и как да се разграничи от левицата, за да не стане някакво смесване. По въпросите на управлението опасно конвергират, мислят приблизително еднакво. На път са да изоставят неолибералната пазарна догматика като вредна за глобалното икономическо здраве. Никой не вярва в „невидимата ръка” на Адам Смит и в спонтанния пазарен порядък. Десницата остана без опорни точки. Остава Путин с неговата Евразия като стратегически резерв на паранойни страхове и предизборна възбуда. Но всичко това ги прави да изглеждат проблематични от гледна точка на здравия разум и бих добавил, на добрия вкус. Българската десница има слабо въображение за реалностите и няма сили да се бори. В Европа се задава вълна от националистически и сецесионистки настроения. Расте броят на недоволните от неефективния, отвлечено бюрократичен, квазимасонски стил на Европейската комисия. Стандартният либерал е плашлив и привижда в тази вълна, както споменах, протофашистка тенденция. Споменават Ваймарската република и т.н. Такъв риск има и той не е за подценяване, но неговата неутрализация трябва да започне с реформа в Брюксел, а не с развяване на плашила и лепене на етикети, фашист и популист нямат никаква информативна стойност в политкоректния либерален жаргон. Наричат фашист, когото си поискат. Слабото възхищение от Кончита Вурст е вече някак подозрително. Българската десница не може да поеме дясноконсервативен дебат, защото е безхарактерна и конюнктурна. Проблематиката е прехвърлена на „Атака”. Десницата на Кунева-Кънев не става за нищо. Тези хора са ефемерни, алафранга. Това, което се нарича ГЕРБ в лицето на неговия лидер, има повече субстанция и някаква характерна за бодрите българи разпасана виталност. Те са от контекста. Не са никаква десница, но са от долу и от улицата, а не от Брюксел. Фактът, че Борисов не може да обели чужда дума, а стои до Ромпой като загадъчен балкански сфинкс, хвърля футболните фено- ве в екстаз. Дясната ориентация предполага дълбоко, деидеологизирано, свободно и мъдро знание на българската реалност. Дясно означава несимулирана, честна и безкористна грижа за спасение на страната. Патриотизъм без фалшив патос и принципна солидарност на всички обществени сили. Десницата трябва да се върне от Брюксел в София. Но тези десни няма да се върнат, те гледат да заминат. ЛЯВОТО ПО ПРИНЦИП Е „ПРОЕКТ ЗА БЪДЕЩЕТО, ИДЕЯ ЗА ПРОМЯНА”. ЗАЩО ГО НЯМА ТОВА В БЪЛГАРСКАТА ЛЕВИЦА?
Лявото е недоверие към всяка власт и чувство за слабия. Левият човек е на страната на слабия. Това импонира. Левият човек е готов да разрита всяка йерархия, защото му се струва камуфлаж на някаква несправедливост. Във всяка лява душа дреме анархист и бохем – художник или литератор. Левият човек е литератор, ако щете, фантазьор. И понеже става дума за идеал, става дума и за нещо като измислица. Думите на идеала и думите на реалността не съвпадат. Горко на реалността, следователно. В лявото има вкус към бунта и кощунството. В традицията се говори за „пътя на лявата ръка” като път на трансгресията и метафизическия бунт. Лявото има гностически произход, то е ерес по генезис. От друга страна, лявото има библейски корен от старозаветните пророци, от патоса на пророческата грижа „за вдовицата и сирачето”. Това усложнява ду- ховната оценка на левия тип. Природата на левия импулс се разгадава лесно при пасионарните леви. При поетите на левия идеал. Конспиративните са опасни. Взривяването на храма „Св. Неделя” не е извършено от външни на партията хора независимо от ретроспективната им партийна изолация. Това са бесовете на лявото несъзнавано, явено на бял свят. Това са техни бесове, а не на някой друг. Ще трябва да можем да се срещнем не само с нашите ангели, но и с нашите демони. Няма какво да се лъжем, комунизмът като реализация на историческото ляво беше немислим без предоставените му от злото услуги. Революционното кръвоизлияние е лява процедура. Излищно е да се отрича вкусът на старите комунисти към насилието и неговото идеологическо оправдание като легитимен инструмент на класова борба. Сталинската държава е чудовищна лява конструкция, одържавен ляв блян и масови чистки. Еротика на екстатични самобичувания и самопризнания. За Тойнби комунизмът е последната голяма християнска ерес. Комунизмът в качеството му на генерично ляво може да бъде разбран в дълбочина само ако е изтълкуван в термините на политическата теология. Комунизмът е сакрална система с богове, светци, литургика. фанатична атеистическа вяра, шериат. Казвам това, за да припомня накратко духовната генеалогия на ядреното ляво, приютено от Българската социалистическа партия след 1989 г. Тази партия не се разпада, защото вярата на вярващите удържа нейното единство. И остатъчният страх, комплексът за вина. А лошото на чувството за вина е, че има основания. Самопознанието върви по стъпките на това чувство. Би трябвало лявото да се еманципира от своята история, но това е трудно колкото депрограмиране от секта. Това няма да стане в срока на това поколение. БСП е в максимален, простете за израза, в онтологичен смисъл – минало. Без своето минало БСП е спомен. БСП и ДПС са екзистенциално сериозни партии, останалите са подробности от пейзажа, наемници на времето. Новите леви ще трябва да имат куража на ясното самоопределение. Ще трябва да знаят кои са, какво искат и ще трябва да могат да го кажат. Ще трябва да могат да съобщят какво мислят за насилието, така че всички да ги разберем. А това без ясна и недвусмислена оценка на българската лява история не може да се случи. Някой би казал, че подобен разговор е вреден регрес към стари дебати. Не мисля. Лявото е духовно валидна човешка позиция в несъвършения социален свят, в нашата обща грехопаднала история. Левият импулс до голяма степен определя динамиката на обществените отношения, дебитът на надежда е реформаторска страст. Но при духовен контрол, култивирана воля и ясно мислене. Мащаб на оценката е нужен. КАК ЩЕ КОМЕНТИРАТЕ РАЗГРОМЯВАЩИЯ УДАР, КОЙТО БСП ПОЛУЧИ НА ЕВРОИЗБОРИТЕ?
БСП понесе голяма, унизителна загуба. Същата участ сполетя и европейските социалисти, на които Сергей Станишев е лидер. Станишев преживя две загуби, но се бави да поеме отговорност. Станишев е комбинация на политически старец с вечно ученичество. В него има нещо от дилетанта, от детето с ограничена отговорност. Строго погледнато, лидерът на БСП е рецидивист на изборните загуби, които преживява невъзмутимо, със завидна техника на самооправдание- то. В това отношение напомня Костов. Станишев не е ляв, а либерал. Това е неговият секрет. С Радан Кьнев са взаимозаменяеми при условието на лека козметична корекция. Чарът на Станишев за българските леви беше изводим от родовата му история, той е миналото, превърнало се в дете и после пораснало на партийния връх, като икона на свързаните времена. Другарят Станишев беше обещание за вечна лява младост и алиби в либерални времена. Това обещание е вече политически сенилно и политически напълно импотентно. Станишев няма лява страст, той не е ляв лидер, той е отгледан европейски конформист. Българската левица се нуждае от лидер с несимулирана привързаност към лявата кауза. В Европа се сблъскват конформистки и неконформистки вот, партиите на европейското статукво губят влияние. Което означава криза на европейския федерализъм и в определена степен на европейския либерализъм. Вотът за радикално леви и десни партии заедно с мощния националистически вот оспорват отвлечено-себичния характер на брюкселската бюрокрация, като въплъщение на “европейската идея” в нейното сегашно състояние. Европа има потребност да преоткрие себе си в традицията, отечествата и ясните социални каузи. В криза е системата на отвлеченото европейско гражданство и отчуждените суверенитети. В криза е постмодерният политически либерализъм. В България левицата е преходна руина. Редно е да бъде преучредена, ако ще мислят радикално, но едва ли ще намерят сили. Десницата е напълно импотентна и анахронична, ентусиазирана рецитаторка на европейските клишета и фантомната източна опасност. Жълтите павета са в еуфория от един евродепутат. Борисов и неговото алтерего Бареков с тяхното свръhчовешко политическо нахалство и уличен стил изглеждат безалтернативни на сцената на културно тежко увредената ни територия. Изглежда, засега това е всичко…
Categories: External commentary

China's Internet Users Pass 632 Million, 83 Percent Online Via Mobile

CircleID - Mon, 2014-07-21 20:03

The number of China's internet users going online with a mobile device — such as a smartphone or tablet — has overtaken those doing so with a personal computer (PC) for the first time, said the official China Internet Network Information Center (CNNIC) on Monday. China's total number of internet users crept up 2.3 percent to 632 million by the end of June, from 618 million at the end of 2013, said CNNIC's internet development statistics report. Of those, 527 million — or 83 percent — went online via mobile. Those doing so with a PC made up 81 percent the total.

Read full story: Reuters

Follow CircleID on Twitter

More under: Mobile, Web

Categories: External commentary

Live Today: IXPs and the Relationship Between Geography and Network Topology

CircleID - Mon, 2014-07-21 19:28

Today at 5:10pm EDT the IETF 90 Technical Plenary will be streamed live out of Toronto, Canada, at:

http://www.ietf.org/live/

After some initial reports, the technical focus will be on "Network topology and geography" — the abstract is:

Since network gear, links, and the nodes they connect must be in some specific physical place, there is always a relationship between geography and network topology. The flow of data through that topology has generally, however, been relatively independent of the geography.

Recently, some public policy proposals have tried to tie the flow of data on the network to national or regional boundaries. This panel will discuss the relationship between geography and network topology from three points of view.

• Antonio Gamba-Bari from the IXmaps project at the University of Toronto attempts to analyse traffic to understand where it is going with, so far, a particularly Canadian focus.

• The Internet Society's Jane Coffin will discuss ISOC's worldwide Internet Exchange efforts with particular emphasis on underserved regions.

• Amogh Dhamdhere of CAIDA will discuss their analysis of Internet traffic, including its relationship to geography.

Each panelist will make a brief presentation, and then we will discuss the implications of their findings. A Question & Answer session will follow the presentations.

The session will be recorded for later viewing. The slides are online and from what I can see it should be a very interesting talk for those of interested in the underlying infrastructure of the Internet.

Update: I should have noted that 5:10pm (17:10) in North American EDT is 4 hours off of UTC, so the time is 21:10 UTC.

Written by Dan York, Author and Speaker on Internet technologies

Follow CircleID on Twitter

More under: Access Providers, Broadband

Categories: External commentary

Impartiality of Dot Pharmacy TLD Questioned

CircleID - Mon, 2014-07-21 19:16

Catherine Saez and William New reporting in Intellectual Property Watch: "New generic top-level domain names seem set to be a constant source of discussions and dissension. The domain '.pharmacy' has been awarded to a United States pharmacy association with industry backing, stirring concerns among civil society and others. But the association insists it will work in an impartial manner to ensure safety of online pharmaceutical sales… The pharmacy gTLD is expected to be launched by NABP by autumn 2014. However, according to Gabriel Levitt, vice-president of the company PharmacyChecker.com, the main funders of the NABP application are Eli Lily, Merck and Pfizer, as shown on NABP 'coalition support' web page."

Follow CircleID on Twitter

More under: Top-Level Domains

Categories: External commentary

The first meeting of the IANA stewardship transition coordination group

IGP Blog - Mon, 2014-07-21 01:57

The IANA transition process – the historic delegation of control of the root registry for the Internet’s unique identifiers from the US government to the Internet community – is underway. The group known as the IANA Stewardship Transition Coordination Group (ICG) met in London July 17 – 19. On the whole, it was a productive meeting, one that should inspire a bit of optimism about the ability of the Internet to govern itself.

The ICG brings together 30 members drawn from the internet technical community, the domain name industry, domain name users from commercial sector, noncommercial sectors and ICANN’s At Large, as well as governmental representatives nominated by the GAC. The individuals on the group are listed here. All the ICG members seemed willing to accommodate and adjust to different views; there was no evidence of a dominant faction attempting to ram its views through. Although some of the more conservative members of the group expressed some odd opinions about restricting tweeting and talking to the press, those views did not prevail. Nearly all members of the group are committed to openness and transparency; the meeting was webcast and full transcripts will be available.

In two days of intensive meetings, the ICG established the foundation for its own operations with a draft charter, and made some key decisions about its internal organization. It set an aggressive timetable – targeting the end of the IANA contact in September 2015 – and alerted the rest of the involved communities of their responsibility to develop plans for the IANA transition to meet this timetable. The ICG will not be a centralized authority that develops its own plan, but rather a coordination point where independently-developed plans for names (the DNS root), numbers (IP addresses) and protocols will converge for assembly into a final proposal to send to the NTIA. The transition will rely on these three “operational communities” (names, numbers and protocols) to develop initial proposals for how a new IANA, independent of the NTIA, will serve their areas in an accountable and secure manner in the absence of U.S. Commerce Department oversight. The names, numbers and protocols proposals will then be vetted and assembled by the ICG into a final proposal to send to the NTIA.

ICANN – charged by the U.S. Commerce Department to “convene” but not control the process – played an appropriately low-key role. It offered staff support, language translation, and travel funding for members but had no control over the agenda or substantive discussions. The committee will insist on an independent secretariat.

Importantly, the draft charter explicitly recognizes the importance of accountability and legitimacy in the IANA transition. Its third paragraph says:

The IANA stewardship transition process is taking place alongside a parallel and related process on enhancing ICANN accountability. While maintaining the accountability of Internet identifier governance is central to both processes, this group’s scope is focused on the arrangements required for the continuance of IANA functions in an accountable and widely accepted manner after the expiry of the NTIA-ICANN contract. Nevertheless, the two processes are interrelated and interdependent and should appropriately coordinate their work.

There was considerable discussion of whether the names operational communities could come up with a single consensus proposal, and whether it would happen on time. Key actors in ICANN are in the process of forming a Cross Community Working Group that includes members of the CCNSO as well as the GNSO. It remains to be seen whether the always-contentious GNSO can come to an agreement on a single consensus plan to feed into the ICG in a timely manner. But it is not only the GNSO that has to agree, there are also the country code top level domain registries and the Governmental Advisory Committee (GAC). Several country code representatives participating in the meeting seemed to feel that their needs and requirements are so different from those of the generic TLDs (which are directly regulated by ICANN contracts) that separate proposals would be required. Others, myself included, insisted that both ccTLDs and gTLDs rely on the same root registry and thus the two communities must develop a single, coherent plan.

The government representatives on the GAC, sensing power, were oh so keen to expand the number of GAC representatives on the ICG to 5 members rather than the 2 originally allotted to them by ICANN. Their wish was granted by the ICG after an interesting discussion. This was done primarily to increase involvement and buy-in from world regions where links to the IANA transition process would otherwise be weak. It is to be hoped that the GAC understands that the real work will be done at the level of the operational communities, and that the ICG is primarily a coordinating body. It is also to be hoped that the GAC members understand that the CCWG for developing a names proposal is not a standard ICANN policy development process governed by the ICANN bylaws, and thus GAC “advice” will have no privileged role during the end game. The final word rests not with the GAC or even the ICANN board, but with the NTIA and the general public, who must demonstrate to the NTIA that the final proposal has broad support. GAC will not be able to attempt to veto outcomes or demand adherence to its advice in the end game to make the final proposal conform to its unilateral wishes. If they want to influence the outcome, GAC members will need to help shape the proposals coming from the domain name operational communities.

The next face to face meeting of the ICG will probably be at the Istanbul Internet Governance Forum. The ICG will use that meeting to spread the word about the need for consensus proposals to come into it early next year. In the meantime, the ICG will rely on mailing lists and conference calls to continue its work. As soon as its secretariat is established it will also set up its own website on its own domain, for communicating with the public.

Categories: External commentary

AXIS - The Fulcrum of Africa's Internet Success

CircleID - Sun, 2014-07-20 18:59

The Internet Society (ISOC) has been working with the African Union (AU) to facilitate the African Internet Exchange System (AXIS). This AXIS project funded by the EU-Africa Infrastructure Trust Fund and the Government of Luxembourg will help keep Internet traffic in Africa internal to the continent and avoid expensive international transit costs and delay latency in routing Internet traffic through other continents. The Axis project was established by AU in 2010 while ISOC has partnered with Africa Network Information Center (AfriNIC) to make the project a reality. According to AXIS IXP Regional project, the AXIS will "reduce traffic load on upstream providers, reduce cost, increase speed, and reduce latency for inter-country exchange of traffic and enhances internet usage in the region."

ISOC continues to stay real to its mission "to promote the open development, evolution and use of the Internet for the benefit of all people throughout the world" and has strived to take the internet to every corner of the globe. Internet Exchange Points (IXPs) enable Internet Service providers (ISPs) to exchange Internet traffic between their networks thus reducing the ISP's traffic that must be delivered through upstream transit providers therefore reducing the cost of the service. So far, Africa is increasing the number of IXPs implemented therefore reducing the consumer's cost of data carrier transit charges. The Axis project will help spur the growth of local content, and improve local hosting initiatives within the continent. Upcoming African Internet entrepreneurs have relied on renting servers and hosting their content on datacenters outside the continent. Initiatives like AXIS will change the status quo and enable more datacenters to be setup on the continent. Other factors that have contributed to low penetration of local content in Africa include expensive electricity that power datacenters and a culture where content is not necessarily written or digitized but passed down from generation to generation through word of mouth.

Successful IXPs have been implemented in over 20 African countries with South Africa leading with five IXPs. The AXIS project has successfully launched four IXPs in Bujumbura - Burundi, Windhoek – Namibia, Mbabane- Kingdom of Swaziland, and the latest being in Serrekunda - Gambia in July 2014. Several capacity building workshops have also been held across the continent in Botswana, Rwanda, Nigeria, Egypt, and Gabon to strengthen existing IXPs.

The AXIS project aims to have 80% of Internet traffic exchanged in Africa by 2020, keeping local traffic local. This is truly one of the Africa's Internet success stories.

Written by Mwendwa Kivuva, Networking and Security Expert

Follow CircleID on Twitter

More under: Access Providers, Data Center, Internet Governance, Policy & Regulation, Telecom

Categories: External commentary
Syndicate content
Licensed under Creative Commons Attribution Share-Alike 3.0 - Privacy policy Drupal theme by Kiwi Themes.